Фредрик Бакман - Човек на име Уве

Човек на име Уве

Автор: Фредрик Бакман
Издава: Сиела
Превод от английски: Цветана Генчева
юли 2014
ISBN: 978-954-281-507-5
Страници: 296
мека корица

Запознайте се с Уве. Той не се церемони с нищо и с никого. На висок глас казва какво не харесва в света. А той не харесва много неща – особено лъжата, празните приказки и хората, които не спазват правилата. С ясни принципи, стриктни навици и непоклатими разбирания кое е редно и кое – не, Уве е намръщеният съсед, който тормози всички около себе си.

Но Уве невинаги е бил заядливо старче. Бил е млад и се е борил с живота. Обичал е – така, както малцина са обичали. И е бил всеки ден до любовта си. Сърцето му все още принадлежи на неговата Соня.

Но тя вече не е тук. И Уве няма за какво да живее повече. Остава му само да сложи в ред делата си и да каже сбогом на света, който вече не му е по мярка. Но не така мислят новите му приказливи съседи и една нахална проскубана котка…

~~~

Една от най-добрите книги, които някога съм чела…

Няма човек, който да е в общността на читателите и да не е чувал за „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман и определено няма да съм аз човекът, който ще ви разказва надълго и нашироко за това колко е добра книгата. Но не мога и да изпусна да пиша за нея.

Слушах за Уве от доста време, но все не си взимах книгата. Може би заради всичкото раздухване, не знам, но все не стигах до нея, макар и да ѝ бях хвърлила око. Отдавна си купих „Бабата…“, но и нея все не захващах и когато най-накрая се наканих, сестра ми ми каза, че е най-добре първо да прочета Уве. И аз послушно се съгласих. Края на миналия месец най-накрая си взех книгата с прекрасната нова корица и я захапах веднага след като излязох от книжарницата – нещо, което се случва рядко, защото книгите ми престояват най-малко 2 седмици преди да ги захвана.

Не знам какво да ви кажа за Уве. Трудно ми е да опиша четенето на тази книга с нещо повече от емоционално. Това не е просто история, а цял един живот, който не можем да прочетем без да го изживеем сами, заедно с Уве. За мен това е роман, който ми припомня детството – без цялата техника, с която сме свикнали и без всички усложнения на съвременния свят. Това е книга, която някак се опитва да ни припомни кое е ценно и какво си струва да запазим.

Не бях чела нито едно описание и нито едно ревю за книгата преди да я започна и може би затова толкова силно ме хвана, когато рязко осъзнах, че Соня вече я няма. Както и Уве, аз все още не осъзнавам, че моята баба я няма и все си мисля, че ще се покаже от някъде, и аз като Уве, проверяващ кранчето на радиатора.

Но живота продължава, нали така? На това учат Уве новите съседи, които не могат да паркират с ремарке. Малко по малко и Уве намира за какво да живее и защо още да се бори с бюрокрацията.

Определено затрогващ роман, който има много за казване. Уве ме накара да плача и да се смея, да се радвам на живота и да преосмисля какво е важно за мен. Вярвам, че всеки един от нас има какво да научи от него. А Бакман – Бакман ни хваща за гушата и не пуска, стиска силно.