Една цветна книжна година с двойна порция Калина – син март

публикувано в: Размисли и страсти | 0

Една цветна книжна година с двойна порция Калина – син март

Ето че още един месец си отиде и двете с адашката прочетохме доста интересни книги, че даже и със сини корици. Още повече, че се бяхме настроили романтично, ама тя каква синя каша стана накрая, никой нищо не разбра. Мис Амаиро (моя милост) си останах на решението за „Задръж звездите още миг“ на Кейти Хан, а Кали си избра „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ на Елена Фавили и Франческа Кавало.
А сега е моментът да ви кажем по нещичко за историите:

„Задръж звездите още миг“ на Кейти Хан е както научно-фантастична история, така и романтична приказка, в която се преплитат историите на главните ни герои Карис и Макс. Книгата е разказана по много интересен начин и макар в началото да е леко скучновата, определено си заслужава да избутате първите страници и да продължите с авторката към динамичното и интересно представяне на сюжета.

„Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ на Елена Фавили и Франческа Кавало е доста интересна книга за малки и големи, в която под детска форма са разказани историите на 100 жени, преобърнали света, за да го моделират по свой собствен имидж и разбиране. Или поне да го подтикнат да приеме всички индивиди на повърхността на планетата Земя за равни помежду си. 100те личности датират от епохи преди Христа до последните няколко години от 21ви век и по никакъв начин не са дискриминирани по цвят на кожата, религия, националност, физическо състояния. Нахъсващи и силно въздействащи „приказки за лека нощ“, след които ще ви се прииска да напишете своята собствена история по дързък и необикновен начин.

Кали задава първия си въпрос по темата: понеже съм наясно със сюжета на книгата, прочетох я няколко седмици преди теб, искам да те питам успя ли да те замисли историята над философската част от утопията, разиграна вътре? Наясно съм за любовния характер на сюжета, но под него прозират доста теми за дискусия относно стабилността и ефективността на едно такова утопично общество и ми е любопитно ти какви размисли имаше в тази насока?

Амаиро: Разбира се. Винаги съм си мислела какво ще се случи със света, ако продължаваме да се развиваме така, а и със сегашния световен ред не мога да не си помисля, че авторката може и да е познала за някои неща (най-вече Америка). Утопичния начин на живот определено е представен интересно и се зачудвам дали всъщност не вървим натам. Направи ми впечатление, че отново Европа (в книгата Европия) е в центъра на нещата, а що се отнася до стабилност – ами, с всичките малки дупчици, които ги има в утопичното представяне на управлението в книгата, някак не я виждам.

Я ми кажи ти сега, какво най-много те впечатли в “ Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ ?

Кали: Какво най-много ме впечатли? – хмм, цялостната концепция на книгата е доста интересна. Впечатли ме мотивиращата атмосфера и личностния пример на историите. Впечатли ме това, че макар и разказани по детски, тези приказки замислят доста сериозно читателя, дават широко поле за дискусия и за размисли над обществения ред по различните краища на света и според различните разбирания на населението там. Така например аз все още съм силно раздвоена в мнението си за история номер 39 (стр 90) за Кой Матис, защото все още не съм сигурна, че детският ум би разбрал правилно ситуацията на това дете или „проблемът“ със сексуалната ориентация на толкова ранна възраст като цяло.

Аз доста размишлявах над идеалността на тази утопия и макар до някъде да разбирах подбудите и дори може би ефикасността на голямата картина, някак не можех да пренебрегна чувствата на детайлите, а именно хората, които трябва да се впускат в тези Ротации на всеки 3 до 5 години. Човек има нужда от корени, има нужда и от правила, по които да живее, има нужда от семейство и от стабилен социален гръб. Не мисля, че бихме могли съвсем да се отлъчим един от друг, подобно на обществото в книгата, а след това някак магически да създадем семейство и стабилни връзки, които да ни закотвят на едно място – това беше малко извън темата, но ми се философстваше по въпроса. Но сега се връщам към теб 🙂

Трябва да призная, че разговорите между Карис и Макс и изкуствения интелект на борда на космическата им станция силно ми напомняха на досието Илумине и КАЗИМ/ЕЙДЪН и като цяло това висене в космоса ме върна назад към колаборацията на Кауфман и Кристоф. Ти правеше ли някакви подобни аналози или пък може би с друга история?

Амаиро: Значи си разбрала за какви дупчици говоря. Но пък иначе, философствай си на воля, нали това е целта на разговора.
На въпроса ти по скоро не знам как да отговоря. Някак нямаше чак толкова допирни точки с Илумине, или поне според мен. Четох „Гемина“ малко преди това, знаеш, и в сравнение с нея „Задръж звездите още миг“ падаше много по точки, затова и реших да забравя за малко за историята на Ейми и Джей, за да мога да оценя книгата на Кейти Хан по собствени достойнства.

Добре, казваш, че онази история не би била добре разбрана от деца, според теб. Кажи ми сега, към коя възрастова група трябва да е насочена книгата по твое мнение?

Кали: О, далеч съм от мисълта, че съм достатъчно компетентна да определям възрастовата група на книгата. Но аз лично не бих чела тази конкретно история на деца под може би 15 годишна възраст. Или хайде, ще закръгля на 16. Макар че от друга страна всяко следващо поколение има все по-ранен достъп до все повече информация, та знам ли – на 10 годишна възраст може да започнат да учат родителите си на толерантност и приемане на различното. Но пък и кой определя кое е различно и кое е по норма? Ах, тоя пост стана наистина доста философски 

Такаа, не правиш аналогии, не се задълбочаваш над утопични размишления, тогава над какво се съсредоточи в тази история? Кое беше водещото за теб и кое те впечатли? И как би я описана на някой непознат, който й се чуди дали изобщо да я подхваща? (3в1 – най-доброто на което съм способна в 22:20 вечерта)

Амаиро: Много трудни въпроси ми задаваш, особено както искам да пиша без спойлери. Но да кажем – чувствата между главните герои. За да ми хареса книга, героите трябва да успеят някак поне да ме докоснат, да ме накарат да искам да чета за тях и историята им. На фона на утопичния им свят, Макс и Карис изживяха една любовна история, която много се доближава до връзките в наши дни, а всичко през което премина Карис я направи герой, в който вярвам и за който искам да знам повече. Та какво бих казала на непознат – ами че това е книга, в която всеки може да намери по нещо за себе си и да остане доволен.

Ама аз пак не разбрах (или забравих да попитам), коя е най-любимата ти история от книгата и каква поука ти донесе?

Кали: „…това е книга, в която всеки може да намери по нещо за себе си и да остане доволен“ – ама моля ви се, госпожо дипломат, с това изречение можеш да подмамиш читателите към 90% от книгите на пазара 

ШегоУбийца съм аз, какво да ти кажа. А сега на въпроса – много истории ме трогнаха дълбоко, почти всяка ме караше да настръхвам и да изпитвам силен респект към дамите от страниците. Нямам любима, защото почти всяка от тези жени сериозно ме впечатли – сред тях има личности, които са се изправяли срещу диктатори и са плащали за неподчинението си с години домашен арест, далеч от семейство и деца; имаме жени, добрали се до ръководни постове противно на всякакви очаквания; жени, прокарали път в спортове, литература, наука, развлечения, постигайки неща, за които никой не си е и мечтал преди това; балерини, които изнасят перфектно представление със счупен крак, както и такива, които се завръщат на сцената по-силни и по-грациозни след тежки травми; кралици, пирати, легенди в нашата история. Толкова силно послание има тази книга, но основната и най-важна поука, която според мен таи между страниците си, е че всеки – без оглед на пол, раса, външни белези и каквито и да било други различия – абсолютно всеки може да постигне абсолютно всичко, стига да си го постави за цел и стига да работи отдадено и жертвоготовно до осъществяване на мечтата. Както и че никой не може да ти каже „Не“, ако се бориш за добра кауза 🙂

Така, викам да й туриме края на тая дискусия с едно последно въпросче от мен: Колко точно носни кърпички изхаби и коя бяха най-тежките (в емоционално/ревливо отношение) сцени в книгата за теб? 

Дебнех за момента, в който ще ми зададеш този въпрос. Но нямам конкретен и точен отговор – много бяха, след третата спрях да ги броя.
Ако трябва да съм честна, от края на втората част до края на книгата сигурно съм ревала на през 5 минути, а съвсем самия край беше толкова болезнен, че се наложи да си сваля очилата и да изчакам да премине пристъпа. Тежък завършех беше, няма спор.

И така, това беше от нас за този син месец март. Надяваме се да ви е било интересно. Амаиро си признава без бой, че е мързел и двете снимки на книгите са на Кали, така че може да ѝ отдадете заслуженото като я последвате в Instagram. А през април? През април ще сме лилави, а вие може да се присъедините към нас! Приятно четене!

Калита, край!
<грешка>

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *