„С обич, Саймън“ – за смелостта да бъдеш себе си

Една наистина добра книга…

Спомням си, когато за първи път разбрах за книгата. Беше началото на 2017 и аз вече бях голям почитател на BookTube, гледайки видеа след видеа. И точно там, в не малко канали, все повече и повече хора говореха за „Simon vs. the Homo Sapiens Agenda“ и разпалваха любопитството ми на максимум. Желанието ми да прочета книгата нарастваше с всяка изминала минута и така, до средата на април, когато се престраших да се запиша в Morden Library – малката библиотека на район Morden в Лондон. Още на първото обхождане на рафтовете в секция Young Adult я видях, седеше и ме гледаше и сякаш ми казваше „Вземи ме“, и аз я взех. 

Още от началото книгата започва интересно. Няма как да не призная, че Беки Албъртали знае как да привлече вниманието на читателя. Запознаваме се със Саймън и неговия „малък проблем“, заради който е подложен на шантаж от негов съученик. Но този „проблем“ всъщност не е проблем, а е факта, че Саймън е различен – той харесва мъже, което макар да не е нищо лошо, хората все още не приемат просто ей така. А защо е този шантаж, питате се вие? Е, Саймън не е единственият такъв. 

Като например, как можеш да научиш наизуст нечии жестове, но никога не можеш да узнаеш мислите му. И чувството, че хората са като къщи, с просторни стаи и мънички прозорци.
Как понякога се чувстваш така разголен пред всички.
Как се чувства така скрит и същевременно – така разголен за това, че е гей.
Когато прочетох тази част, ме обзе странно смущение и паника, но и тихо вълнение.
Говореше за океана между хората. И как смисълът на всичко е да откриеш бряг, до който си струва да доплуваш.

„С обич, Саймън“ ме спечели с искреността си и с представянето на факта, че Саймън е гей като нещо толкова нормално. Героят Саймън е обикновено момче, което просто иска да живее живота си така, че да е нормално за него, без да се насилва и да се прави на такъв, какъвто не е, а в нашето време хомофобията все още не е изчезнала за съжаление. (Все още тъжа от факта, че филма по книгата така и не беше излъчен по кината у нас.) 

Само че ми писна да се разкривам. Имам чувството, че само това правя.
Опитвам се да не се променям, но непрекъснато се променям, по най-различни малки
начини. Тръгвам с момиче. Пия бира. И всеки път трябва отново да се представя на
вселената.

Харесва ми, че книгата е основно за тематиката за хомосексуалността, защото на онзи етап ми беше интересно да разбера как точно я виждат младежите в Америка (у нас все още се смята за нещо много грешно и противоестествено), но пък и смея да твърдя, че „С обич, Саймън“ се оказа много повече – тук са представени и темите за приятелството, а родителите не са просто мит и легенда, както можем да видим в много други тийн романи. Стилът на писане на Беки Албъртали също помага човек да се потопи в историята и да ѝ се наслади до край, а отношенията между двамата ни главни герои Саймън и Блу са толкова сладки, че няма как да не им се зарадва човек.

Книгата има своите положителни и своите отрицателни моменти, но пък не може да се отрече, че е истинска и отразява реалността на младежта в Щатите. Все повече срещам хора, които затвърждават това ми убеждение и се радвам, че има книга, в която могат да се припознаят и да си дадат кураж – че това да си различен всъщност е нещо толкова нормално, толкова човешко. 

И за да не прекалявам, в заключение ще кажа, че „С обич, Саймън“ е книга за хората, които са на следващо ниво и тези, които знаят как да живеят живота си така сякаш никой не ги гледа. И за тези, които не се боят да са различни и да посрещат всеки следващ ден с усмивка. 

Който и да си, какъвто и да си, излез от зоната си на комфорт и опитай тази малка сладка книга, която може би ще ти отвори очите, че въпреки всичко и всички, живота си тече и трябва да го живеем за себе си. 

Оценка: 4/5 звезди