Цветна книжна година – бял септември

Привет, Цветенца и Калинки!

Познахте ли кой закъсня с тази публикация повече от половин месец? Да, аз. (~~Че кой друг?~~) През септември четохме книги с бели корици и се получи наистина интересно. И без повече да говоря, направо да преминавам към книгите, че такова моткане не бях правила досега. (~~Макар, че не е късно да си мина рекорда.~~)

Споделете коя бяла книга четохте през септември?

Марти: През септември месец продължавам с тенденцията си да чета YA книга, а книгата с бяла корица, която избрах е The Astonishing Colour Of After (Удивителният цвят на отвъдното/смъртта). Нямам идея как най-точно да я преведа, но това не е най-важното. Творбата се разказва за 16 годишната Лейт (Leigh), чийто живот се преобръща след смъртта на майка ѝ. Една вечер след като е направила безумно глупавата грешка да целуне най-добрия си приятел, тя се прибира и открива, че майка ѝ се е самоубила. Единственото останало нещо от майката на Лейт е една бележка, гласяща „Искам да запомниш”. Не след дълго мистериозна червена птица се появява пред вратата ѝ, казвайки ѝ, че трябва да отпътува за родното място на майка ѝ – Тайван. Там тя ще открие всички семейни тайни и отговори, които търси.

Теми: Този път поех риск и се метнах в дълбините на библиотеката си. Нямам много бели на цвят книги, но пък намерих, че явно притежавам „Вселената на раменете ми“ от поне безкрайност. Помня как я взех малко след излизането й, защото бях напълно запленена от другата по-известна книга на Дженифър Нивън – „Всички наши места“, с надеждата да преживея страхотно читателско преживяване. То така и не дойде за мен, но може на някой друг да му хареса. Книгата ни запознава с главните герой Либи Страут и Джак Маслин. Либи е по-позната в родния си град като „най-дебелата тинейджърка в Америка“, но чувствайки се засрамена от теглото си – решава да отслабне, за да получи втори шанс в живота. Джак пък открива, че има рядката болест да не разпознава лица. Има ли смисъл да ви разказвам нататък? Сигурно разбрахте колко отчайващо глупав е сюжетът.

Лунната мечтателка: „Дългият път надолу“ е една невероятна книга, интересно написана, интригуваща. Книга уж за едно малко момче, която обаче учи всички нас, читателите, какво означава да направиш съзнателен избор дали да нараниш някого (било то дори и за отмъщение). Тази малка книга придобива гигански размери не само с посланието, което носи, но и с оформлението си и красивия стил на автора.

Кали: Аз тоя месец съм голяма излагация – имам само две прочетени заглавия. Изпаднах в прочутия „сух“ период на читателя. Добре че все пак една от тези две книги беше със сравнително бяла корица. Това е „Въпросът и Възражението“, книга втора от поредицата „Живият хаос“ на Патрик Нес. За съжаление не мога да се впусна в особено дълбоки характеристики на това четиво, защото ще издам голяма част от сюжета, а 90% от удоволствието на прочита на тази сага е именно незнанието какво ще се случи на следващата страница. Но от мен да знаете, историята си заслужава вниманието 😉

Амаиро: И аз се изложих с четенето, за пореден път в последните месеци, но все пак стигнах до бяла книга, която се оказа „Думи в тъмносиньо“ на Кат Кроули. В книгата се срещаме с младите Хенри и Рейчъл. Всеки от двамата се бори със собствената си драма, докато междувременно се опитват да решат пътя на отношенията си един към друг. Темата за преживяването на любим човек е застъпена с темата за любовта и приятелството, а всичко това е на фона на една книжарница за употребени книги, която добавя щипка прекрасност на цялата тази история.

С какво чувство останахте от книгата – хареса ли ви или не?

Амаиро: Много ми хареса. До толкова, че на всичкия ми книжен застой, тази книга я изгълтах за 2 дни. Авторката е успяла да напише толкова поглъщаща история, която те кара да искаш да я прочетеш докрай, за да разбереш какво се случва, а дозата книги, книжни цитати и книжни нещица добавя толкова красота към историята, че човек няма как да не се загуби в нея.

Кали: Много ми хареса – замисли ме дълбоко за много неща, определено бе по-интересна и по-динамична от „Не пускай ножа“. Гъделичка любопитството и кара читателя да посегне към следващото заглавие веднага след последната страница. Така че останах с изключително приятно чувство на читателско задоволство след прочита.

Теми: Това е една от най-безмислените и абсурдни книги, които съм чела от доста време насам. Когато книгата излезна имаше един такъв много незрял бум на книги, в които или главен герои трябва да умира или да има поне един болен от нещо мега странно, за да прави целия сюжет на книгата. Я кажете сега колко познати ви книги описах така? Това е един мини балон в света на YA, който в дъното на душата си ненавиждам. Да прочетеш 1 или 2 книги от него мисля, че е предостатъчно да си се нагледал на всички безумни глупави вариации. Цялата идея на самият сюжет да се върти около болния от неизлечима болест Джак и играта, с която съучениците на Либи смятат да я направят на смях пред всички „Скочи на дебеланата“ (или както там се казваше/ даже не си спомням вече, защото просто беше повече от глупаво като идея за книга).

Лунната мечтателка: Книгата страшно много ми хареса. Всъщност след като я затворих се чудих защо толкова дълго време отлагах прочита ѝ. Изминало се е вече около месец откакто я прочетох, но сърцето ми все още „блъска“ като лудо, когато говоря за нея. Имам чувството, че това ще бъде една от важните книги, които прочетох през тази година.

Марти: Като цяло книгата ми хареса. Красиво написана с една по-екзотична обстановка. Успях да разбера повече за Тайван и местната култура, а това е нещо, което много обичам в една книга. Все пак книгата не успя да ме плени. Не знам дали причината се дължи на сюжета или момента, в който я четох не е бил подходящ.

Има ли нещо, което бихте променили в сюжета? Ако да, защо?

Лунната мечтателка: Бих променила финала. Лично за мен той бе обвит в мъгла и какво решение взе главният герой така и не се разбра.

Марти: Сюжета е елемента, който най-малко ми хареса. Определено има какво да променя. За да не издам нещо, ще посоча като минус самата конструкция на романа. Не ми хареса, че имаше толкова често или ретроспекции, или паралелни спомени. Историята ми се струваше разпокъсана по тази начин.

Кали: Характера на Тод – бих му дала малко повече „топки“, ако мога така да се изкажа. Непрекъснато трябваше да си повтарям, че той е твърде млад, твърде объркан, за да мисли трезво в напечените ситуации, и въпреки това откровено си ме дразнеше като проявяваше наивност и глупост пред Кмета. Но пък много неща нямаше да се развият по начина, по който се развиха, ако Тод беше друг герой. Предполагам всяко зло за добро. Или за зло – зависи от гледната точка.

Теми: Цялата концепция на книгата е просто абсурдна, казвам го пак, за да го запомните. Не виждам защо едно момиче трябва да решава да отслабне само, за да се впише в едно така и така сбъркано общество. И как за бога някой би се поставил на мястото на Джак. Спрямо научни изследвания – „Приблизително един на всеки петдесет души не прави разлика между лицата“. Ако сте сред тях, да книгата е за вас. Иначе пълна загуба на време. Книгата не събуди абсолютно никакви чувства в мен, поради лошия начин, по който беше написана и че се крепеше на нереалистична концепция…

Амаиро: Не знам. Може би малко характера на Хенри – бих му отворила очите за „любовта на живота му“, но той и така стигна до едно доста добро решение, макар и бавно. И бих дала повече кураж на Рейчъл, за да се пребори с мъката си.

Какво е мнението ви за главните герои? А за второстепенните?

Теми: За главните както написах по-горе. Второстепенните даже не си ги спомням. Мисля, че това ще е първата книга, която ще реша да изгоря ритуално.

Кали: Ами вече отговорих за единия от главните герои. За другия персонаж – Виола, мога да кажа че много ме гордее, борбено и непреклонно момиче, бързо се ориентира в обстановката и умее да подбира съюзниците си. Колкото до всички останали образи – това, което най-силно ме впечатли в тази книга, е как всеки имаше втора природа, политическата игра, която се разигра между тях, бе наистина чудесно изпълнена. Нес със сигурност знае как да придаде плътност и реалност на героите си.

Марти: Главната героиня Лейт е интересна, въпреки че на моменти е изключително дразнеща. Приятелите на Лейт от Америка много ми харесаха като персонажи, а баща й точно обратното. Според мен не се държеше адекватно за възрастта си.

Амаиро: Освен това, което написах по-горе, мога само да добавя, че факта, че четат книги ги прави една идея по-добри, отколкото биха били, ако не бяха. (Лично мнение) Всеки един герой – бил той главен или второстепенен беше преставен по интересен начин, затова така и не успях да се ядосам на някой прекалено много, освен може би само на Еймо, която ме дразнеше всеки път щом се появи в историята.

Лунната мечтателка: Веднага след прочита на романа ме дразнеха всички герои и се запитах защо. Установих, че типично за характера си бях решила, че мога да се справя по-добре от Уил. „Та, какво толкова? Зареждам, насочвам и стрелям. Все пак е убил брат ми.“ Ала след това се замислих, че не е толкова лесно. Нали именно затова е написан този роман. А с какво ме дразнеха второстепенните герои ли? Най-вече с това, че по някакъв начин бяха изоставили Уил на Съдбата. Някак си си мислех, че ако бяха останали до него, нямаше да му се налага да се изправя пред решението дали да убие човек, или не. И все пак, благодарение на тях, той излиза от асансьора с твърдо взето решение (каквото и да е то).

С какво ви привлече точно тази книга?

Кали: С това, че е продължение на „Не пускай ножа“ Поредицата ми бе препоръчана лично от представителите на издателството на Алеята на книгата във Варна, така че това е, което първоначално ме привлече в нея. А след това бе самата история.

Амаиро: Четеше ми се есенна книга, с привкус на романтика, а и честно казано исках бяла корица, а тази покриваше всички критерии. Пък и Кат Кроули ме следва в Туитър от толкова отдавна, време беше да прочета поне една нейна книга.

Лунната мечтателка: По едно време започнах да виждам ревюта за нея навсякъде и реших, че и аз трябва да опитам да я прочета. Отворих я и съвпадък! тя е от книгите, които ми харесват.

Теми: Цветът, иначе нямаше да причиня този ужас на очите си.

Марти: Първоначално нямах намерение да си купувам книгата. Бях я добавил в Goodreads, защото ми хареса, но не възнамерявах да си я поръчвам. В началото на август бях до София и там я открих в една книжарница и си казах „защо пък да не си я взема?”. Привлече ме със сюжета си и заради това, че я имаше в наличност.

На кого бихте (или не бихте) препоръчали книгата и защо?

Кали: Честно казано не мисля че би имало човек, който да остане разочарован от тази поредица. Така че без колебание бих препоръчала „Живият хаос“ на всеки заинтригуван да ме изслуша 🙂

Марти: Бих я препоръчал на хора, на които им се чете нещо свързано с азиатската култура или искат нещо по-нестандартно, дори абстрактно. The Astonishing Colour of After не e само YA книга, макар че като такава се определя. Ще се хареса и на хора, които отдавна са минали тази възраст.

Теми: Не бих, на никого. Когато четох книгата помня как бях пуснала снимка в Instagram и сума ти хора ми писаха – как изобщо съм я изтърпяла до края, че са я зарязали или просто да не си губя времето с нея от самото начало. Така че, твърдо не – не си губете времето и намерете нещо по-добро за четене.

Лунната мечтателка: Бих я препоръчала на абсолютно всички, защото тя е прекрасна, невероятно мъдра, красива, леко тъжна и все пак постоянно боцкаща любопитството на читателя!

Амаиро: Ще я препоръчам на всички, които искат да прочетат интересна история, в която има романтика и много истинност. И разбира се, на всички книжни души, които обичат да четат книги за книги.

Леле, колко дълга публикация. Изморихте ли се? Аз – да! Хаха! С 5 човека няма как да е по-малко. Този месец октомври четем кафяви книги, затова очаквайте да видите какви сме ги свършили пак.