Привет, Цветенца и Калинки!
Днес доста окъснях с писането. Вече е почти 10 вечерта, а аз тепърва започвам да пиша. Много се чудех как да продължа и с какви публикации да ви занимавам всеки ден, и макар и идеята да ви разкажа за книгите, които отчаяно искам да подхвана, е добра, реших да подходя към една по-сериозна тема, която рядко се обсъжда, на места е дори табу, и за съжаление в повечето случаи, това което хората знаят е далече от истината. Точно така, тази вечер ще се опитам в един надявам се кратък пост да обхвана няколко често срещани разбирания за книжните блогъри, които всъщност са крайно неправилни.
Когато стана книжен блогър, издателствата ще се надпреварват да ми пращат книги!
Ами, не е така. Когато станеш книжен блогър, ставаш просто блогър. Да, все по-често срещано е издателствата да пращат книги на блогъри в замяна на ревю. Това не е измислено в България, прави се по цял свят и е практика, която адмирирам. Но… за да започне което и да е издателство да ти праща книги, трябва все пак да покажеш, че има защо. Първият важен аспект е да пишеш добре – да пишеш смислени ревюта, а не просто да преразказваш книгата, и като цяло да имаш какво да кажеш, но да го кажеш както трябва. Другият е да имаш последователи – вярвайте ми, колкото и прекрасно и невероятно да пишете, ако няма кой да го види и прочете, никой няма да се свърже с вас.
Блогърите пишат положителни ревюта за книги, само защото са им изпратени от издателство!
Сега, може и да има тук-там някой и друг блогър, който се чувства длъжен да пише само хубави неща за книги, които са му изпратени от издатели, но по-голямата част не сме така. Лично аз не се притеснявам да изкажа мнението си за книга, дори и то да е негативно, защото така съм го усетила, а блогът е моето лично място, в което се съобразявам само и единствено със себе си. Ако ревюто ми е пълно с похвали, охкания и ахкания, значи книгата наистина ми е харесала.
Блогърите са винаги на гребена на вълната
Срещано напоследък явление е разбирането, че щом блогър получи книга за ревю, то трябва веднага да я прочете и веднага след това да напише ревю. И това не става така. Да, блогъри сме, но не сме машини. Една немалка част са ученици и студенти, които до някаква степен биха могли да съвместят ученето с четене и поддържане на блог, но голяма част от нас сме 23+ годишни, които ходим на работа всеки ден – от 9 до 6, ако имаме късмет, а доста са и на смени. Това доста усложнява нещата, защото както казах – не сме машини. Освен да ходим на работа, ни се приисква да похапнем, да поговорим с приятелите и семейството си, да видим какво става по света.
Най-неправилния подход, което едно издателство може да използва е да пише постоянно, питайки блогъра до къде е стигнал и къде е ревюто. Това е неуважително и много неправилно. И сега ще си кажете „Ама нали ви пращат книги? Какво толкова?“. Нека на вас да ви пратят накуп 7-8 книги, същото време да трябва да сте на работа всеки ден, да помагате на семейството, да се опитвате да избягате от стреса на всичко това, и в същото време някой отстрани да ви притиска постоянно. Никой няма право да казва на друг човек как да прекарва времето си, и то най-вече своодното време. Не се прави така!!!
Като стана блогър, ще бъда известен/известна!
Нека не се лъжем – това не е така. Да, започвайки да пише редовно и да събира хора, които го четат, един блогър става познаваем. Но да си познаваем, не означава да си известен. Аз се радвам да мога да кажа, че съм познаваем блогър, поне до някаква степен. Но за да станеш такъв, първо трябва да си съдереш задника от работа, защото да поддържаш активен блог, не е никак лесна работа. Най-познатата ми рубрика „Седмично с Амаиро“ се пише поне 3 часа, и то в най-добрия случай, при това само за самото писане и оформление.
Лично според мен известните блогъри у нас се броят на пръстите на ръцете ми – Христо Блажев от Книголандия, Мила Ташева от Аз чета, Теми от Writing is fun, Темз от Книжно: на по книга, две и само още няколко тук-там.
Мога да продължа в същия дух още доста абзаци, но няма смисъл. И ако до тук не сте разбрали какво се опитвам да кажа, нека го направя още по-кратко – и блогърите сме хора от плът и кръв, имаме нужда да прекарваме свободното си време както пожелаем, а за да стигнем до момента, в който сме станали поне малко повече рапознаваеми, значи доста време сме се скъсали да работим и никой не ни е дал нищо даром. Доверието не се появява от нищото, него човек трябва да си го заслужи.
Има ли нещо, което да ви интересува по тази тема? Споделете с мен в коментарите, ще ми бъде интересно.
xoxo
Amairo out
Много адекватна публикация, хареса ми. Аз също си имам блог, но моя е от типа с преразказването 🙂 Често нямам какво оригинално да кажа за книгата и това е резултатът, а си поставих за цел да драскам за всичко прочетено. Но имам свободно време, а и понеже чета много често забравям някоя книга точно какво е представлявала. А така само си преглеждам публикацията и дори и едно резюме само ми припомня в общи линии за какво е идело реч. Та и за това моят случай е съвсем различен, аз не мога да си представя, че издателство ще ми прати книга – че те трябва да са малоумни 🙂
Приятно изненадана съм от статията ти, страшно много ми хареса! Няколко години се занивамах с книжен блог, исках да създам име и да спечеля доверието на хората, щеше ми се издателствата да се обръщат към мен, за да пиша за книгите им, с часове пишех и редактирах ревюта, за да придобият приемлив вид. Работата е много и си мисля, че много хора подценяват начинанието и труда, които полагат хората, които пишат за книги.