След успешното пазаруване, все някога трябва да дойде момента и за четене, нали? Да, но когато книгите, които искаш да прочетеш са 15+, някакси е доста трудно да вземеш решение, коя точно да започнеш. Е, аз се намирам в точно тази ситуация.
След като книгата на Софи Кинсела не можа да ме грабне от първия път, реших да я отложа във времето и да я прочета, когато съм в настроение за безсмислени книги. Сега точно не съм. Борбата се води от няколко young adult заглавия, „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков, „Сладко палаво момче“ на Кристина Лорен (все някога трябва да я завърша) и „На 1 клик разстояние“ на Алекс Ненов. Имам 2 свободни дена, в които мога да не правя нищо и само да чета. Дилемата е голяма… и о, мисля че забравих да добавя мангата Death Note, с коята нещата стават направо страшни.
Радвам се, че преди 2 дена завърших „Куидичът през вековете“, която прочетох за около 30 минути, но толкова разпръснати 30 минути, които не съм си мислила, че мога да разкъсам за толкова кратка книжка. За мое щастие и най-накрая, от магичните книги за света на Хари Потър ми останаха само още 4 за закупуване, което ще рече че съм минала половината задача и това ме кара да се чувствам удовлетворена. Хубавото в ситуацията е, че това е много известна поредица и просто няма как да се появи момента, в който книгите да се изчерпат. Вярвам, че винаги ще има допечатки. В крайна сметка, това е Хари Потър, нали така?
Както обещах миналия понеделник, веднага след като завърших поста си, седнах и дочетох книгата на Джош Малерман – „Кутия за птици“. Изключително напрегната книга. Макар да ми отне малко повече време да я прочета, мога да кажа, че останах изключително доволна. Книгата е уникална, превода на хората от СИЕЛА е много добър, а корицата я представя по такъв начин, който грабва окото и няма как просто да я подминеш на рафта.
Докато я четях толкова много емоции минаха през мен – страх, отчаяние и неподправен ужас, но също така и някаква малка надежда, че все пак има спасение в края на тунела. Не знам как точно да опиша усещанията си по най-правилния начин, но вярвайте ми, тази книга няма да я забравя толкова лесно. Дори и не искам. Това сякаш е пример до къде може да стигнем ние хората в развитието си. Какви ли са тези същества, които карат човешкия ум да изпадне в положение, което до такава степен да не може да понесе гледката, че мигновено изключва? Кое е толкова важно в това различие между чудовищата и хората?
Не знам защо до последно все си мислех, че автора може да реши да поясни какъв тип точно са те, но за мое съжаление това не се случи. А исках да разбера. По този начин получавам подтик да мисля какви ли точно биха могли да бъдат те? Защо ни карат да полудяваме? Има ли реален шанс някога, някъде наистина да се появят и човечеството да започне да се самоунищожава? Силно се надявам да не се случи така, макар че дори и нещо подобно да се появи (едва ли), аз сигурно няма да съм измежду живите.
Все пак, „Кутия за птици“ е книга, която би те накарала да мислиш по един доста различен начин, да се напрягаш да разбереш какво точно се случва и да искаш още и още. Препоръчвам я на всички!